Община Златарица

ЗЛАТАРИЦА – ОТ ДРЕВНОСТТА ДО НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

     Най-старите сведения за обитателите в днешното землище на град Златарица са от траките от племето кробизи. Край бързоструйната  Атрюс и нейните притоци, както траките наричали р. Янтра, живеело племето кробизи. Техните богатства идвали от земеделието, скотовъдството и търговията. Местната аристокрация обичала лукса и разкоша. Тяхната локализация е определена от бащата на историята Херодот и потвърдена от Хекатей. Те определят, че кробизите живеели на юг от р.Дунав. "...кробизи, племе при южното течение на Истър / има се предвид южния бряг на р.Дунав в дълбочина до Хем - Стара планина - б.а./. Хекатей го споменава в описание на Европа. От там земята се наричаше Кробизка..."

     В същите извори на стр.205 разбираме, че кробизите от траките, са племе населявало районът на запад от р. Истър, на изток до р. Атрюс - Янтра и нейните притоци, на юг до билото на Хем - Стара планина и на север до р. Истър - Дунав. По това описани в землището на гр. Златарица, където текат притоците на р. Янтра - р. Веселина, р. Бързица, р. Каменица и Стара река несъмнено са живеели траки от племето кробизи. В близост до тези реки те са оставили богата материална култура. Това се подкрепя от фактите, че по високите места на най-високите хълмове при с. Мерданя в манастирската гора, или Трошанът, при с. Миндя над селото в южна посока и при гр. Златарица на височината Могилата има останки от градища-кули. През ІV-ІІІ в. пр.Хр. се е знаело, че местните велможи на траките си имали традиция да строят на високите места кули, които са им служили за наблюдение на собствените им земи и за сигнализация при опасност от чуждо нашествие. Според научна справка от местните краеведи, дадена им от историческия музей във В. Търново, след представен от тях керамичен и друг материал е установено, че културата в кулата над с. Миндя /съседно на Златарица селище/ и културата от местността Керената при с. Мерданя /също съседно на Златарица селище/ са от тракийски произход - ІІІ-ІІ в .пр.Хр.  Кробизите имали религиозен култ към Залмоксис /който се отъждествява с Орфей-б. а./. На същия те строели храмове, светилища и жертвеници. По сведения на проф. К. Иречек в района между Златарица и Елена и между реките Бързица, и Каменица се е намирала пещерата Змейова дупка. Някои краеведи и местни жители свързват тази пещера  с легендата за Залмоксис, според която този богат тракийски владетел е преживял четири години в една пещера отделно от хората. След като излязъл той се представил, че идва от отвъдното и се превърнал в Бог за кробизите.

Разглеждайки въпроса с тракийското присъствие в Златаришките земи, в градището при р. Бързица не може да не се обърне внимание на руините при кантона. По размерите си те представляват един много голям добре укрепен град. По повърхностните теренни огледи в него е открита голямо количество ранно и късно византийска култура, тук има и култури от Първото и Второто български царства,  тук е имало тракийски град. Тук е минавал римския път Via Vita –Пътят на живота, пътя на солта. Според древните автори този път идвал от Беломорието, вървял срещу течението на Марица и Тунджа, минавал през тракийският град Кабиле при Ямбол, през Хем-Стара планина, през землището на днешна Златарица, през Царевец, през по-късно построените римски градове Никополис ад Иструм /при с. Никюп, Великотърновско/, през Нове до Свищов, пресичал Истър /р .Дунав/, Влахия и Карпатите и достигал до Трансилвания до мините с каменна сол. От там идва и името му „Пътят на живота”, защото по него са превозвали жизнено необходимата за Тракия и гръцките полиси сол. Търсейки наличието на тракийски град в землището на гр.Златарица ние откриваме в трудовете на древния автор Стефан Византийски, който се позовава на Хекитей следното: „…Хекитей Милетянинът казва, че има град Кабесос, като се премине тракийският Хем…”

     Не бива да пропускаме и факта, че непосредствено до този град до днешния Златаришки кантон, в посока Елена има две неизследвани погребални могили-вероятно тракийски. В близост до тях се намира и селищната могила Дражана. Тук би трябвало да се търсят следи и на бог Хермес, който пряко е свързан с Великата богиня майка Бендида /Мендеис - б. а./. Може не без основание да се предположи, че въпросният град Кабесос е бил резиденция на царете на кробизите. Той е бил на добре защитено и охранявано място от юг на север в полите на Стара планина. А владетелите на кробизите са били много властни и богати: „…същността на местният династ,  който ръководи политическите и религиозни дела се потвърждава от втората есхара в двореца /и до днес в  руините на предполагаемия град Кабесос има обширна местност известна с името Дворецът-б.а./.

Траките, респективно кробизите, били покорени от римляните. По-късно, след разделянето на Римската империя през 395г. земите на кробизите останали в източната империя-Византия. Най-много открит материал има от ранно византийската култура. През този период-ІІІ,ІV,V век, в този град от север дошли: келти, остготи, славяни, авари, прабългари и др. Града добива особена важност при Юстиниан І Велики и Анастасий - византийски императори, които изграждат три укрепителни пояса от крепости и гарнизони срещу набезите на варварите от север. Вторият укрепителен пояс от крепости и градове се намирал в северните склонове на Стара планина и в него се е намирал град Ставрак при днешния гр. Златарица /въпросното градище, за което е стана дума -б. а.) Вероятно името му  идва от това, че тук са се кръстосвали важни пътища Via Vita, за който вече  се писа с посока юг-север, пътят от изток на запад през северните склонове на Стара планина, който свързва крепостите-градове-гарнизони от описаната вече втора отбранителна линия срещу варварите. Сведения за това има и в османо-турските регистри за плащането на данъка на жителите на с. Ставрак от 1419г. Местните жители дълго време са наричали мястото на градището – Гръцки трапища. И днес на това място  има следи от този толкова голям град. Вероятно при множеството нашествия на различни войски и народи тук са ставали опожарявания, но градът отново е възкръсвал. За този огромен град е писано много и от различни автори специалисти, историци и краеведи. За него ранни сведения дава проф. Константин Иречек. В книгата му „Княжество България”, Пловдив, 1899г. е записано „…На север по пътя за с. Златарица се намира близо до турските колиби, наречени Доспатлии /те не съществуват сега-б.а./ на равно, голямо място голямо градище Братован град, за което според преданието имало седем черкви (седем, колкото са били Кабирите; седем колкото са били Макавеите). Неговият материал бил вдигнат за постройката на мостовете и новото шосе за Златарица. С камъните от това градище била построена долната част на църковната камбанария в гр. Златарица, а така също и стените на днешния храм „Св. Николай чудотворец” в града. Проф. Иречек споменава за седем църкви. Вече беше написано за тракийските божества Кабири, които били седем на брой. Не е изключено според практиката на завоевателите, когато завладеят дадена територия, върху храмовете и светилищата на завладените племена, да строят свои такива. Така било и когато се приеме нова религия. Ето защо не без основание може да  се предположи, че върху останките на светилищата на Кабирите, които били седем на брой, са били построени и седем християнски храма след приемането на християнството за официална религия в Римската империя през 312г. Ето още данни за това селище и неговите крепости от ръкописите на местният краевед учителя Пенчо Илиев: „...Обект за ранновизантийската епоха в златаришките земи е крепостта Братованград, която местните златарчани наричат Градишка усойна /става въпрос за крепостта от дясно на реката-б.а./, а мъжлечани /хората от с. Мъжлеци южно на 2км. от крепоста Еленско сега обезлюдено-б.а./ Царьовото...”. За нея съобщават Радко Маринов Радославов. Константин Иречек, Радослав Радков Радославов, Димитър Цончев, проф. Богдан Султов – неиздадени спомени на златарчанина Стефан Маринов Чакъров и дядо Стойко Маринов.” За улеснение на читателя ще си позволя да цитирам дословно писаното от тях. Радко М. Радославов: ”На юг от Златарица в прохода между възвишенията - могили в техните котловини има следните развалини: Градището, на което място се съгледват развалини от величествени здания, виждат се от широки зидове с доста големи тухли. Недалеч от градището са зидовете на калето /крепостта/, по-надолу към север от речните развалини има трапища наречени Гръцки (гръцки - византийски) трапища. Тук ще се позовем отново на ръкописните записки на краеведа Пенчо Илиев: „…Според твърдението на археолозите, включително и на Димитър Овчаров, че след създаването на Първата българска държава много от крепостите по Стара планина, строени от византийците са загубили своето предназначение, тъй като врагът се чакал от юг на Стара планина, но след провъзгласяването на Търново за столица, те били възстановени за охрана  и отбрана на столицата.” Въпреки тези твърдения ние считаме, че и по времето на Първата българска държава тези крепости са били възстановени, укрепени и пригодени за защита на старопланинските проходи. По време на Първата българска държава били възстановени и крепостите на юг от Търново, макар  и Търново да не било селище с голямо значение по това време. Тук старопланинските проходи са много и те са имали важно значение за отбраната на българската държава. По това време са били възстановени крепостите при с.Дебели рът, което от тогава носи името Крумово кале, Вардата на Рогачова стена и срещуположната на нея крепост на другия бряг на р.Бързица, Маркова стъпка, Калето на р.Стенокос. Не е могло да не бъдат възстановени и крепостите около въпросния за нас Триград - Макавея и Градишка усойна, защото между тях се е намирал град с важно значение от незапомнени времена. Но как се е казвал този град по това време? Трябва да се разкрие тази загадка. Има легенда за село Марян, Еленско и за манастирът в селото, която наскоро бе публикувана в интернет. „Такава обител с името „Свето преображение Господне” е имало още в VІІІ – ІХ в. За това свидетелстват шест броя капители от Теодосиеви колони, от които четири се намират в националния исторически музей в София, а две се съхраняват в църквата на манастира. Сегашната църква е построена през 1835г. по предание на мястото на манастира от Първото българско царство. Мястото е между двата притока на р. Бързица, там където те се сбират /Костелска и Мийковска реки /. Мястото се е наричало „Светите грамади”. По време на изкопните работи за стоежа през 1835г. са намерени основи на стар християнски храм, а в олтара на този храм мраморен саркофаг, в който са открити останки от скелет с Евангелие в ръцете и корона до главата, т.е. духовната и светската власт събрани на едно място. В нозете му била открита червена тъкан от ботушите му. Кой ли е бил владетелят? Червените ботуши били символ на княжеската, на царската власт,  короната също , а евангелието на духовната власт. Такъв обичай, висши сановници, духовници и владетели да се погребват в църкви и в мраморни саркофази има от времето на покръстването на българския народ- времето на княз Борис І Покръстителят, Симеон Велики и неговия син цар Петър. Аналогично такова погребение има на Св.Наум в църквата в манастира „Св. Наум”, в мраморен саркофаг, в Република Северна Македония на брега на Охридското езеро. До колкото е известно, княз Борис І – Михаил, след покръстването предава властта на сина си Расате и се оттеглил в манастир на три дни път от столицата си. За втори път той се оттегля в този манастир след Преславския събор в 893г. Приписките разказват, че манастирът е бил в Централна Стара планина, там където се събират двете реки. Не е изключено да предположим, че легендата е вярна. За да се достигне до с.Марян от Плиска и Преслав  трябвало да се мине по пътя, който вървял по северните склонове успоредно на билото на Стара планина. Този път се кръстосвал с главния път идващ от юг и отиващ на север. Пресечката, кръстовището било именно при днешния гр. Златарица, при Ставрак, Ставрос, Макавея. От тук идващите от изток, от старите столици трябвало да завият на юг към манастирът на княза, който се намирал на 15-17 км. от кръстовището. По това време пътят от Златарица за Марян вървял по височините между реките Каменица и Бързица, по височината Караборун. Този път е описан и нанесен на картата на унгарския пътешественик Феликс Каниц в 1872г. Интересното в неговото описание и карта е това, че между Марян и Златарица в близост на около 500м. от с. Мъжлеци в северна посока е отбелязан манастир ”Св. Петър”. За него се говори, че е бил царски, че е имал огромна камбана.

Тук е мястото да се обърнем към топонимията. В турските регистри за мястото на разглежданото градище и неговите околности се споменава често името Петрово поле, Петрополи, Петрополис. Ако се направи връзката с манастира в Марян и манастира „Св. Петър” при Мъжлеци, който е на около 1.5км. от градището Макавея, може да се стигне до заключението, че това са били владетелски земи и манастири на династията на Борис І Михаил, на Симеон Велики и на цар Петър, който пръв от българските владетели официално е признат за цар и който е канонизиран за светец и от там и името на манастира. От там и българското име на Кабесос, Макавея, Триград, Петрополис, т.е. Петровия град-Петрополи. По време на османското нашествие градът бил напълно унищожен. За него, според Роза Павлова се срещат данни в османските регистри. Според същата авторка, Петрово поле или Петрополи е местност с руини от българските царства. Самата местност била в землището на с. Златарица. Това била горската местност, тъй като е била в самото начало на Балкана. Що се отнася до термина Петрова нива, то понятието „нива” няма днешното значение.  През Втората българска държава „нива” именували значително пространство, земя, местност, принадлежаща на дадена личност. Пак според същата авторка, същото място било наричано и Калугерска нива, а това вероятно е идвало от близостта на манастира ”Св. Петър”. Интересен е фактът, че едно от старите имена на гр. Златарица, освен Ставрак и Излатариче е Калугеране. В други османски документи местността е обозначена като Петров чифлик. Там се споменава, че пътят от юг на север минавал през Узун Тарлъ /дългата поляна-б.а./, която разделяла Петрова нива от Петров чифлик. Между впрочем въпросната Узун Търла –дълга поляна , се намира до днешния Златаришки кантон в посока гр. Елена и е известен с името Дворецът. Градището пък е наречено от жителите на с. Мъжлеци -Царьовото.

     Въпроси, загадки, чий дворец, кое царство, на кой цар?

     Неизвестен автор, посетил Златарица през 1873г. е записал впечатленията си в една кореспонденция до вестник „Ливант Таймс”, в която пише: ”В околностите /на с. Златарица/ видях стари развалини  от крепости, царските палати, манастири и други здания. Случих и надписи на някои камъни, но като не съм археолог и като писмото е твърде избледняло, не можах да прочета нищо…” Много по-късно, през 1930 г. в анкетните листове на в. „Нови дни”, някоя учителска ръка от Златарица е записала: „до 1924г. в селото стърчал зид  от голямата чешма с двадесет воденични корита. Тя била правена да обслужва българските царе и боляри…”. След избухването на въстанието на братята Асен и Петър в Търново през 1185г и възстановяването на българската независимост, старите крепости в Централна Стара планина по проломите на реките Стара река, Каменица, Бързица, Веселина, Янтра и др. придобиват важно стратегическо значение за отбраната на Търново от юг. По този повод византийският писател Никита Хониат пише, че българите се държали изобщо твърде дръзко с ромеите, тъй като се надявали на своите непристъпни места и се облягали на многобройните си крепости разположени високо на стръмни скали /каквито били Макавея, Градишка усойна, Рогачова стена, Маркова стъпка и други изброени тук -б.а./. Вероятно и Асеневци са имали подобна крепост и изложените  такива от нас са били техни. Между тях бил и градът Търново, за който се споменава тогава за първи път , и в който било вдигнато въстанието. На друго място същият автор Никита Хониат, пише, че когато след въстанието византийският император потеглил срещу българите, той заварил хемуските крепости подновени и подсилени. Петър и Асен обърнали особено внимание на крепостите, намиращи се в проходите на Стара планина, но като се има в предвид, че след завръщането си от куманите, братята са се условили да се срещнат със своите дружини и през прохода Железни врати да нападнат съвместно Византия, те не биха пропуснали да се погрижат за крепостите на юг от Търново през Стара планина до Сливен/Авли/ и Твърдица. Тогава крепостите около р. Бързица отново станали български. По този повод е писал и патриарх Евтимий. В житието на Иван Рилски той съобщава „…след като пое държавното знаме-той /Асен/ добре закрепи всички разрушени български крепости и овехтелите обнови…”. Твърде вероятно е в крепостите Макавея и Градишка усойна, а и в самия град Триград да е извършено такъв акт на градеж, с бял хоросан, над основите на крепостта Градишка усойна. Този факт се подкрепя и от научна справка от Великотърновския исторически музей след изследване на материали от въпросните градища през 1999г. В нея е отбелязано, че освен ранновизантийската култура тук има и материали от VІІ-ІХ в. и ХІІ-ХІVв. Всички исторически следи неминуемо водят до извода, че градът получава разцвет и нов живот по времето на Втората българска държава. И пак  изниква въпросът, как се е казвал града през този период? До тук е ясно -Кабесос при траките кробизи, Ставрос, Ставрак – ранновизантийско име, Макавея при приемане на християнството, Триград при създаване на Българската държава, Петрополи или Петрополис при управлението на цар Петър, синът на Симеон Велики. И сега се появява ново име Братованград. В доста от документите на изследователите, археолози и краеведи се използва, като най-популярно именно това име. От къде е произлизало то ? Ако се използва етимологията може да се разгадае думата Братованград. – Градът на братът , Братовият град. И тук възниква въпросът чий брат? Знае се, че след въстанието на Асен и Петър, последният, по-голям брат се оттеглил в своя резиденция в близост до Търново, като същевременно тази резиденция е била от важно стратегическо значение за охраната на главния път идващ от Тракия през Хем /Стара планина/ за Търново. Именно Братованград отговаря на условията. По-големият брат охранява важен проход и в същото време той живее само на  25 км от столицата. В близост е имало само царски земи. Такава е била и практиката - около важните пътища земите да са царски. Ето защо и при Асеневци, и при техните наследници, и дори при Шишмановци, земите около древния тракийски и римски път Via Vita все са били царски. За това свидетелстват наименованията на местностите около въпросната пътна артерия в Златаришкото землище: Иванково краище /Иванко е братовчед на Асеневци/, Влашки дол /селище дадено на власите-куманите, най-верни помощници на Асеневци/, Шишиманът /няма нужда от обяснение/, Петрополис, Петрова нива /на цар Петър, синът на Симеон, или на цар Петър, братът на Асен І/, Царьовото /местност до самия Братованград, наричана така от жителите на с.Мъжлеци/, Дворецът /също местност до Братованград/, „Свети четиридесет мъченици” /манастир, основан от цар Иван Асен ІІ след победата при Клокотница в 1230г./. Както става ясно все имена от българските царски династии от Второто българско царство и всички около въпросния Братованград. Вероятно този град е бил резиденция на братята на българския цар не само при Асен І , но  и при другите български царе. Вероятно тук е живял и севастократор Петър, лице от владетелския царски род. Неговата личност се свързва с борбата на регентката Ирина Комнина, втората жена на Иван Асен ІІ за запазване на престола за малолетния и  син Михаил Асен /1246-1256г./. От историческите извори се разбира, че севастократор Петър бил чичо /т.е. брат на Иван Асен ІІ / на Михаил Асен, и че е получил титлата севастократор от регентката Ирина Комнина. По времето на Иван Асен ІІ,  боляринът Петър бил негов роднина, вероятно по линия на майка му Елена /може би и от там идва и местността Петрополи - б.а./. Името Петър не било чуждо в семейството на Иван Асен ІІ. Така се казвал чичо му, цар Петър, това име носел и един от синовете му. Съобщението е на д-р Васил Берон, който посетил църквата „Св.40 мъченици” в Търново през 1861г. и лично видял надгробна мраморна плоча с надпис „Здес погивает Божий Петър син Ивана Асена”.

     И така  може да се дадат следните отговори на поставените по горе въпроси:

            Първи въпрос: От кога до кога във времето е съществувало това селище?

            Отговорът е от ІV в. пр.Хр. до падането на Търново под Османска власт през 1393г. Вероятно тук са водени последните  сражения с османците преди обсадата на Търново.

            Втори въпрос: Кои племена и народи са живели в това селище?

          Градището е преминало през превратностите на времето, като съществувало, вероятно като резиденция на царете на кробизите. Съществувало  е при римляните и византийците. Опожарявано е от славяни и прабългари. Възраждало се е по време на Първото и Второто българско царство. Унищожено е от османските завоеватели.

            Трети въпрос: Какви имена е носело това селище в различните времена?

            При траките кробизи – Кабесос – града на Кабирите.

            При римляните и византийците – Ставрак.

            При приемане на християнството – Макавея.

            При славяните -  Триград и Градишка усойна.

            По време на Първото българско царство – Петрополи.

            По времето на Византийското владичество – отново Ставрак и Петрополис.

            През периода на Второто българско царство – Петрополи, Братованград, Градишка усойна, Макавея, Царьовото, Дворецът.

            От всички имена най-популярното е Братованов град или Братованград.

     Позовавайки се на всичко изложено до тук може да не се даде сметка за значението на Братованов град, като културно – просветен и църковен център. Определено от незапомнени времена, той се вписва в историята на Търновската книжовна школа със седемте си църкви, манастирите „Св. 40 мъченици в Златарица, Росно и Мерданя, манастирът „Св. Никола” в Капиново, манастирът „Св. Петър”, средновековната царска църква от Горско Ново село и други такива културно църковни просветни огнища. Те се отнасят към така наречената Малка Света гора, простираща се от Котел и Сливен до старата столица Търново, за която пише Георги С. Раковски.

СЪБИТИЯТА В ЗЛАТАРИЦА В ПЕРИОДА 14 - 18 ВЕК.

     Времето от края на 14 век, когато Търновското царство пада под османска власт до края на 18 век е време пълно с превратности, както за целия български народ, така и за жителите на Златарица. Това е времето, в което новите господари напълно са се наложили над българската рая.

     Факта, че Златарица през това време е вакъф подарен на старата валиде султанка Кера – Тамара /дъщеря на цар Иван Александър и сестра на цар Иван Шишман / от внука на султан Мурад - Мехмед Втори е от особено голямо значение за целия район. Особения статут на населението и територията съхранява до голяма степен българщината в него. Сведения за това време черпим от османските регистри за плащане на данъците от 1419 до 1835 год. За просветно дело в това време почти не можем да говорим. Но от регистрите става ясно, че населението е българско. В селището винаги сред първенците в регистрите за данъците са посочени свещениците. В регистъра за плащане на данъците от 1613 – 1614 година е записано село Излатар, като е посочено, че е имало два попа – поп Петко и поп Пейо за население от около 1 000 души. В 1628 година златаришките първенци приготвили всичко за строеж на църква, в 1634 година църквата била построена и осветена в сегашния църковен двор./1/ Прави впечатление, наличието на голямо количество мъже освободени от данък и имащи право да носят оръжие, с цел охрана и защитат на старопланинските проходи към Елена и Беброво от разбойници и грабители - тъй наречените дервентджии. В различните регистри техният брой е различен, като тенденцията е да се увеличава броят на семействата на дервентджиите. Всичкото това ни дава основание да приемем, че самочувствието на местното население е значително по – голямо, от това на хората от други райони на поробеното отечество. Факт е че тук местните жители са едни от най –активните по време на Първото Търновско въстание от 1598 година и по време на Второто Търновско въстание от 1686 година. Тук намират подслон и подкрепа част от бежанците от Чипровското въстание, които по късно станали основатели на прочутия златаришки възрожденски род Радославови. Макар да разполагаме с оскъдни данни, в селището е кипял и просветен живот подкрепян главно от местната църква. За наличието на такъв съдим от имената на долу посочените  православни  свещеници от османските регистри за плащането на данъците:

1. Отец Гаго           – около 1513 год.

2. Отец Радослав   - около 1513 год.

3. Отец Искре        - около 1513 год.

4. Отец Иван син на Братой – около 1513 год.

5. Отец Недко        - около 1544 год.

6. Отец Георги       - около 1544 год.

7. Отец Бойко         - около 1622 год.

8. Отец Петко         - около 1642 год.

9. Отец Марчо        - около 1642 год.

10. Отец Иван Иркин – около 1642 год.

11. Отец Недьо         - около 1692 год.

12. Отец Дуйко         - около 1692 год.

13. Отец Никола       - около 1692 год.

14. Отец Калчо         - около 1813 год.

15. Отец Никола       - около 1831 год.

16. Отец Васил         - около 1831 год. и др. /2/

     От представения списък прави впечатление, че в Златарица винаги е имало свещеници, т. е. грамотни хора. Дори нещо повече в 1513 и 1642 години те са по четирима, а в 1692 година трима. Така било и в началото и през целия 18 век, броя на свещениците винаги е бил 3 – 4 дори повече. Въпреки това в КОДИК ЦЕРКОВНИЙ в 1857 година за това време от преди Възраждането Пенчо Вакъвчиев пише: „ ... Стига толкуз дето описах суровоста на нечестивите, че туй разумей какво е било йощи повечи, чрез тази суровост отоманска дето на насили на църквата, че тя стояла в крайна простота, пиели и живяли, та в какво състояне са биле, съвсем диви и невежи. Но слава Богу колко дал е поизчезна простотата, малко по малко остават първото невежеството и дивината. ...”

     Освен това имаме сведения и за строеж на местна църква от времето на 15 век. Това от своя страна показва желанието на местното население да подържа свое постоянно духовно и книжовно огнище. Историята е следната: ...Възниква остра нужда от религиозен дом – църква. По това време строителството на църкви е било строго забранено от властите в цялата империя. Църква е можело да се построи само с разрешение на султана. Искало се е да му се представи списък с християнското население, колко дюнюма земя се обработва, колко данъци се плащат и да се посочат основи на стара църква. В  1628 година златаришките първенци приготвили всичко за строеж на църква, а за основи на църква посочили отдавна разрушен параклис в средата на гробището / днения църковен двор – б. а. /. Тези материали били занесени лично на султана. Той взел канап и като вързал първи възел определил толкова да е дълга, втори възел – толкова широка, трети възел – толкова висока и четвърти възел – толкова вкопана в земята. След това канапа бил запечатан в торбичка с туграта на султана, което означавало, че трябва да се изпълни точно нареждането на султана. Как и по какъв начин не знаем, но заповедтта на султана била нарушена и златарчани построили по – голяма черква. В 1634 година църквата била построена и осветена в сегашния църковен двор.

 Старата църква от 1634 година

     Както за всичко, така и за управителите на вакъфа и за имената на местните османски управници сведенията са бедни и оскъдни. В различни времена вакъфа и територията му заедно с цялото население са били управлявани от аги бейове и други османски сановници.

     През времето във втората половина на 18 век, в Златарица и околните селища, започва да се чувства повеят на българското Възраждане. Времената са смутни. Това е времето на кърджалиите. На няколко пъти селището е нападано от кърджалийските банди. Това става в годините 1774 – 1806 год. Стари хора разказват, че за да се спасят от кърджалийските погороми местните жители си построили тайно селище с подръчни материали в почти затънтено място отвъд хребета Кандиловец, над днешното село Равново. Когато постовете организирани от селяните видели или разберели, че се задават кърджалийски банди, те бързо вдигали тревога и цялото население на Златарица се изнасяло в скритото селище заедно с добитъка и най – ценните си вещи.

     Златарица не е отмината и от огромните бедствия, като земетресения и чума. Интересен е факта, че селището се спасява от чумата. Имало нещо, което възпирало страшната болест да върлува в този район. Това довежда тук много преселници /виж история на Присово/.

     В първите години на Възраждането, поп Стойко Владиславов, бъдещия епископ Софроний Врачански, за известно време живее и разнася словото на просветата в Капиновския манастир „Св. Никола” / виж акад. Ив. Радев история на Търново/. В околните селища в Елена 1740 год; в Мерданя в 1792 год и на други места се създават първите килийни училища. В тях се разгаря искрата на Възраждането, за да се пренесе тя и в Златарица в началото на 19 век. Не е случаен факта, че в търновско са открити много преписи на паисиевата история, макар някои от тях да са преписвани в началото и средата на 19 век. Такива са : Преображенският, Търновският, Кованлъшкият и Мерданският преписи. Близостта на Златарица с тези населени места давала възможност, книжовници и таксидиоти на големите православни манастири да минават от тук. При посещенията си те разнасяли ценната възрожденска книжнина, четели история словеноболгарская и друга черковно – славянска книжнина. Всичко това събуждало желанието на местните първенци и природно интелигентните хора към просвета и образованост.

         Началото на възрожденското образователно дело в Златарица е поставено в далечната 1812 година. Според Христо Тодоров, на два пъти е откривано килийно училище. Първият учител е бил даскалчето Калчо от село Кованлъка /Днес Пчелище Великотърновско/. Освен даскал Калчо, в периода на килйното училище в Златарица има сведения, че са учителсвали : поп Никола Кулимечето, поп Костадин, даскал Стоянкуолу от с Миндя, даскал Петко Николов Бояджиев/ по майка Бойкин/  от Елена. Последния много е настоявал да се построи килията в църковния двор в 1837 година и заедно с Пенчо Вакъвчиев е радетел за построяване на класното училище в 1860 год. По това време / 40 –те и 50-те години на 19 век/ в Златарица в килйното училище са се учили 40 – 50 ученика и само една ученичка, която се е казвала Гана Нацова, дъщеря на дядо Иван Нацов. В това училище учители са били: поп Иван Нешков / при него са изучавали смятане и четирите аритметични действия/, поп Костадин Чанев, поп Вениамин, дядо Иван Славков, даскал Радко Писев /при него се учил първоначално Минко Радославов/ същия пръв въвежда в Златарица Бел – Ланкастерската система на преподаване /известна, като взаимно учителната метода – б.а./, даскал Нико Коцев с помощник учител Васил Тодоров, Иван Горанчев, Иван Паличев, Никола Милков - сериозен и строг учител и добър черковен певец.  Други учители са били Никифор Гинев от Лясковец, учил в Одеската духовна семинария и изгонен от там заедно със Стефан Стамболов. После тук с построянане на класното училище пристига Радко Радославов  / виж. Хр. Тодоров – ръкопис стр. 87 – 105

           В 1837 година в западната страна на старата църква, в която по това време  бил извършен основен ремонт, по настояване на епитропа дядо Неш и даскал Петко Болтаджиев / по майка Бойкин/ била построена нова килия за училище. Тя била доста по – просторна от строените до тогава и побирала над 80 ученика разпределени в 4 стаи. В 1841 година, все още новата килия, вече не задоволявала потребноста от желание за образованост на златарчани. Четирите стаи, вече не достигали за всички желаещи да се научат на четмо и писмо. Не достигали и били претрупани от работа и тримата даскали по това време.

         Въпреки невежеството , простотата и дивотията, в първата половина на 19 век Златарица дава редица видни възрожденци на отечеството и не случайно училището е наречено Малката даскалоливница, по аналог на еленското училище. Макар първоначално учениците тук да са получили образование в местното килийно училище, по късно ги откриваме в цялата страна, като учители, свещеници, монаси, революционери и първопроходци на църковните борби, новобългарската просвета и национално освободителните борби. Ето и имената на по известните от тях:

1. Иван Пенчев Вакъвчиев/1856– 1944 / /син на Пенчо Вакъвчиев – б.а./ роден в Златарица, учи в родното си село, Елена и Горна Оряховица, участник в Априлското въстание, преводач в руските щабове по време на Руско – Турската освободителна война. След войната учи в град Николаев – Русия. Учителства на много места в страната. За него и приноса му за образованието в Златарица ще стане дума по късно в това изследване.

2. Поп Венеамин / неизвестни години на раждане и смърт / Свещеник в Златарица в средата на 19 век. Училищен настоятел, спомоществовател на „Аритметика” на Христаки Павлович – 1833 год. и на „Михаил” на Сава Доброплодни – 1853 год.

3. Папа Витан Млади / Витан Коюв Витанов 1790 – 11 юни 1849 / от Трявна. Потомствен Зограф. Автор на иконите от старата златаришка църква в 1845 год.

4.  Георги Г. Влаев / неизвестни години на раждане и смърт / учител в Златарица през  седимдесетте години на 19 век.

5. Петко Геров / неизвестни години на раждане и смърт / от Кадъкьой – днес Стражица търновско. Завършва класното училище в Златарица. Килиен учител в родното си село 1869 – 1871 год.

6. Иван Данчов / неизвестна година на раждане – 1877 / Свещеник в Златарица от петдесетте до седемдесетте години на 19 век. Убит по време на Руско – Турската освободителна война.

7. Стефан Савов Добрев / Хаджидобрев / Роден в Елена. Учи в Церова кория, Златарица, Москва. Учител в Церова кория 1859 – 1860 год.

8. Руси Друмев / 1850 – 1935 / от Кесарево. Учи в класното училище в Златарица 1868 – 1870. Ръкоположен за свещеник в Кесарево от Иларион Макариополски в 1875 год.

9. Иван Златарски / 1847 – 1882 / Роден в Златарица в семейството на градинар. Учи при Радко Радославов в злтаришкото класно училище. Учител в Дедебал днешното Дединци 1869 – 1871 год. Свещеник там. От 1871 год. учител в Златарица. От 1872 година учител в Хасанларе по късно квартал на Разград. Тук става известен с името Златарски. Член на частния революционен комитет в Хасанларе. От 1876 година отново в Златарица, като учител и член на местния революционен комитет. Председател на училищното настоятелство. След Одсвобождението подпомага много българи от Златарица и страната при обучението им в Русия. До смъртта си е председател на училищното настоятелство.

10. Константин Златарски / неизвестни години на раждане и смърт / ученик в Галата сарайския лицей в Цариград в 1870 год.

11. Никола Попвасилев Златарски /1823 – 5 септем.1875 /  родом от Златарица един от най – изтъкнатите възрожденски учители от национален мащаб. Наречен музикословейшият създател на  първия ученически хор в българско. Секретар на търновската община. Борец за църковна независимост.

12. Нейко Коев / неизвестни години на раждане и смърт / Учител в Златарица. Спомоществовател на „Две тополи” на Цани Гинчев 1872 год.

13. Костадин / неизвестни години на раждане и смърт / Свещеник в Златарица в средата на 19 век. Спомоществовател на „Аритметика” на Христаки Павлович 1833 год.

14. Нико Коцев / неизвестни години на раждане и смърт / учител в Златарица 1860 год.

15. Никола Милков / неизвестни години на раждане и смърт / учител в Златарица 1860 год.

16. Радко Писев / неизвестни години на раждане и смърт / учител в Златарица 1860 год.

17. Минко Маринов Радославов / около 1851 – след 1901 / Роден в Златарица. Учител в Златарица през седемдесетте години на 19 век. Участник в Априлското въстание – водач на чета. Строител на Нова България. Депутат и кмет на София.

18. Радко Маринов Радославов /1841 – 15 ноември 1894 / Роден в Златарица. Учител в Златарица в 1859 год. Председател на революционния комитет в Дряново по време на Априлското въстание. Първи кмет на Горна Оряховица след Освобождението. Инициатор за създаването на читалищния съюз в България.

19. Иван Славков  / неизвестни години на раждане и смърт / Учител в Златарица след 1860 год.

20. Димо Манолов Стателов / неизвестни години на раждане и смърт / Роден в Лясковец. Учил при Радко Радославов в Златарица 1861 – 1864 год. след което завършва Белградската гимназия, педагогическо училище в Загреб, а от 1876 год е в Пражкият университет, по - късно учи филология в Лайпциг 1877 год.

21. Пею Стоянов / неизвестни години на раждане и смърт / Роден в Златарица, където учил в килийното училище. Учител в Церова кория в края на четиридесетте години на 19 век.

22. Стефан Стоянов / неизвестни години на раждане и смърт / Роден в Церова кория. Учил в Златарица 1856 – 1857 год. Учител в Церова кория 1858 год.

23. Стоян Стоянов / неизвестни години на раждане и смърт / Роден в Златарица. Учил в родното си село. Учител в Драгоево Шуменско 1860 – 1863, 1864, 1867 год. В Преслав в 1863 – 1864год. Активен участник в Априлското въстание 1876 год. в четвърти революционен окръг заедно с баща си. Арестуван и заточен на остров Родос. След Освобождението е кожухар.

24. Димо Вълчев Хранов /Димитър/  /1846 – 12 август 1915 / Роден в Лясковец. Учи в Златарица при Радко Радославов. Учител в Лясковец и в село Пороище. Главен учител в Разград.

25. Д. Чолаков  / неизвестни години на раждане и смърт / Роден в Златарица. През седемдесетте години на 19 век е бил учител в село Миндя.

     Освен горе изброените имена от проучвания на просветното дело в околностите на Търново известни са и имената на:

1. Даскал Никола от Златарица учител в Драгижево през 1866г., който по късно става свещеник в това село;
2. Даскал Иван от Златарица учител в Драгижево 1876/1877 год.;

        По време ва освободителната война на 24 ноември 1877 година (стар стил) край Златарица се провеждат решителни боеве за изхода на войната. Малък руски отряд 6 000 души се сражава с 12 000 армия на Керим паша. Спряно е турското настъпление към Търново и Плевен. Четири дни след това Плевен пада на 28 ноември. Битката е отбелязана в руската военна енциклопедия, като образец за водене на настъпателен бой с малък по численост военен отряд срещу по-силен противник. В боя се отличава ген Малахов, полк. Красовски, полк. Прокопе и сина на поета Пушкин – ген. Александър, Александрович Пушкин.

          В освободителната война Златарица дава шест опълченица и сформира жандармски отряд от 300 души, които участват в боевете при Златарица.

СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО:

            Златарица се развива като земеделско селище.

            От тук са родом литературните критици Иван Мешеков и Иван Радославов.

             По време на Съединението и по време на войните за национално освобождение Златарица дава свидни жертви.

             От Златарица са изтъкнатите български военачалници от началото на 20 век: ген. Янчев; ген. Бакърджиев и ген. Стефанов.

            В събитията от 1923 година златарчани са единствените от великотърновско, които участват във въстанието срещу деветоюнския режим.

Забележка: Информацията е подготвена от Петър Влахов, краевед, историк и учител в СУ „Св. Св. Кирил и Методий“